В началото право на участие в олимпийските игри получават единствено аматьори. Строгостта на МОК стига до там, че олимпийският шампион в десетобоя и петобоя от игрите в Стокхолм през 1912 г., Джим Торп, губи медалите си защото веднъж получил пари за участието си в полупрофесионален бейзболен отбор по време на студентските си години. През 1955 г. президентът на МОК Ейвъри Ейвъри Бръндидж заявява „Можем да разчитаме на подкрепата на тези, които вярват в принципите на честната игра и спортсменството, олицетворени в аматьорския код, в усилията ни да предотвратим използването на Игрите от индивиди, организации и нации за неясни цели“. 
С поемането на президентския пост на МОК от Майкъл Морис за първи път се дава право на участие на професионални спортисти. Телевизията оказва голямо влияние за решението, тъй като публиката предпочита да гледа познати атлети. Аргумент в полза на допускането на професионални атлети е и подозрението, че атлетите от Източния блок де факто са професионалисти, въпреки че имат аматьорски статут. Така през 1980-те години професионализирането на олимпийските игри започва и завършва с участието на т. нар. „Дрийм тийм“, отборът-мечта, на баскетболния турнир в Барселона през 1992 г., когато отборът на САЩ се състои от професионалисти отНБА.
На Игрите в Лондон през 2012 г. за първи път всяка участваща държава номинира за участие поне по една жена.
Спонсорите не олимпийските игри имат право да се наричат „олимпийски спонсор“ и да се идентифицират с олимпийската идея, но не получават видимост в самите спортни съоръжения. Всеки спонсор е единствен за вида продукт, който предлага.
Няма коментари:
Публикуване на коментар